Ричард Хартайс е автор на 14 издадени книги – поезия, проза, публицистика. Последната му творба REUNION е духовно пътуване от Западна Пенсилвания през Швейцария до Рилския манастир в България. Той е носител на редица награди, включително стипендиите NEA и Fulbright, както и на университета „Крейтън” и на Католическия университет във Вашингтон, Окръг Колумбия. Работел е като радио продуцент, режисьор и артистичен мениджър. През 1996 г. получава Българско гражданство за работата си в сферата на културата. В момента е директор на фондация „Уилям Мередит“ и на издателство „Изборът на поетите“. Живее в Ънкасвил и Гротън, щата Кънектикът.

Richard Harteis is the author of 14 books including poetry, fiction, and journalism. His latest work, REUNION is a spiritual travelogue from the hills of Western Pennsylvania, to Switzerland to the Rila Monastery in Bulgaria. He has received numerous awards including an NEA and Fulbright fellowship and several such fellowships from Creighton University and The Catholic University in Washington, D.C. He has worked as a Radio producer, film maker and arts administrator. In 1996 he was accorded Bulgarian citizenship for his work in the culture. He currently directs the William Meredith Foundation and Poets’ Choice Publishing. He lives in Uncasville and Groton Connecticut.

Дете под водата, мъж, който гледа надолу:
„Портрет на художник“ от Хокни

Какво ще каже той,

когато приятелят му се взриви във въздуха

и острата калифорнийска светлина

се опре на челото му

и обърне взора му към Египет.

„Закъсняхме, какво

ми причини?“

Или на себе си: „Защо

ти причиних това?“

Ами плувецът,

бъхтащ се към някакъв отблясък

на червен кристал,

и ставащ мъж, изправен

срещу пустинното небе – на какво се надява той,

какви са неговите пречистени сънища?

Ще опръска ли сухото предверие?

Ще сведе ли приятелят му за целувка?

Сдържаме дъха си, плачем.

Превод – Георги Белев

Kid Under Water, Man looking Down:
Hockney’s “Portrait of an Artist”

What will he say

when his friend bursts into air

and the severe light of California

sets on his forehead,

turns his eyes Egypt.

“We’re late, what

have you done to me?”

And the swimmer

struggling toward some

blur or red crystal

becoming a man against the

desert sky, what does he hope,

what are his chlorine dreams?

Will he splash the dry patio?

Will his friend bend for a kiss?

We hold our breath, cry.

Коледа с недоносчета

I

Толкова машинарии и мигащи лампички,

човек би помислил, че ги правят тук, или

че е на изложение за кукли, всяка в стъклена кутия,

за коледните купувачи.

Недоносчетата, тия бебчета!

Коремчета тъй нежни, ситни сякаш

са печати на бурканчета с кафе. Пръстчета, ушички,

съвсем дребни, ала съвършени.

Задъхани като кутрета, но не в ритъм

с бавните удари на гърдите им.

II

Чернокожата сестра е в болнична престилка,

зелена, стерилна. Но тя си тананика

древна песничка зад маската.

Потупква ги, полюшква ги:

„Дишай, бебче, дишай!

Трябва да се пробудиш сега

от тъмните си сънища.

Нова звезда светна в небето.

Чакаме те.“

 

Превод – Георги Белев

Christmas with the Premees

I

So much gadgetry and blinking lights

you’d think they make them here; or,

a doll display, each boxed in glass,

for Christmas shoppers.

The premees, the little babies.

Bellies as small and delicate as

coffee-jar seals, finger tips and ears

all too tiny, but perfect.

Puppy-panting, our of rhythm

with their slow-motion breasts strokes.

II

The black nurse is covered

in green – sterile. But she hums

an ancient song behind her mask.

She strokes them, she rocks them:

“Breathe little baby, breathe.

You must wake up now

from your dark dreams.

There is new star in the heavens.

We are waiting for you.”

Завръщане у дома

На

лятната ливада

светулки

осветяват

космическата

писта за кацане,

задния ми двор.

 

Превод – Владимир Левчев

Homecoming

On

the summer lawn

fireflies

illuminate

the cosmic

landing pad

of my back yard.

Winter Valentine

I

I take out the dog, take in the stars –

there’s the Little Dipper again,

Polaris at the ladle handle

Hanging on the winter sky - 

while Sydney has her pee and

listens to a train passing in the night.

I like it too, this respite from

Being indoors, passing by the ruby

Heart that adorns the front door

of the lady down the hall

in the spirit of the season.

II

The little girl deer who

Has come back three years

In a row, despite her deformity

Checks me out with day-glow eyes

From the center of the field:

No need to run, we are neighbors.

How can I be so content, 

When the country seems so

forlorn, what accounts for

Her sweet curiosity,

This moment of grace.

Паун в Бачковския манастир

 

На Антон

 

Твърде горд съм с красотата си,

казват, затова съм въдворен

в манастира. Разпервам опашка под

древните дървета, които ми напомнят

монасите, какво те жертват

като се отричат от света

с поглед в светлината небесна.

 

Всяко от очите на влака говори за

вечността, която им помага да се съсредоточат

в бъдещето - сега и винаги

в любящите ръце на Бога.

 

Все пак не мога да устоя на случайния

крясък, с който да им напомня,

че няма да е лесно, докато вратата

се отвори и реалността се разтвори

в чистотата на кристала.

 

Превод от английски – Антон Баев

The Peacock at Bachkovo Monastery

 

For Anton

 

They say I was too proud of my beauty,

And so I have been rusticated here

At the monastery. I fan myself out

Under the ancient trees to remind the

Monks, what they have sacrificed by

Turning away from the bright world

With a view toward celestial light.

 

Each eye of my train speaks of

Eternity to help them focus on

The future, now and ever shall be,

In the loving arms of God.

 

Still, I can not resist an occasional

Scream to remind them that

It will not be easy until the door

Opens and reality dissolves

Into the clarity of crystal.

 

Паун у манастиру Бацково

 

За Антона

 

Кажу да сам био превише поносан на своју лепоту,

И тако сам овде рустиран

У манастиру. Обожавам себе

Под древним стаблима да подсетим

Монахе, шта су жртвовали

Окрећући се од светлог света

Са погледом на вечна светла.

 

Свако око мог воза говори о томе

Вечности да им помогнемо да се фокусирају

Будућност, сада и увек ће бити,

У љубазним рукама Бога.

 

Ипак, не могу се одупрети повременом

Вриску да их подсетим

Неће бити лако док се врата

Не отваре се и стварност распадне

У бистрину кристала.

 

Translated to Serbian by Nataša Bajić

Любовта на Орфей

 

Въпреки че повечето древни източници приемат историческото съществуване на Орфей, митологията на тази фигура обхваща вековете и е била използвана като модел за безброй човешки отношения.  Вероятно никоя друга митологическа фигура не е вдъхновявала такова голямо възхищение в историята на световната култура. Като „архетип“ на вдъхновения певец той също е описван като пророк, музикант и поет; и най-известната легенда разказва за скръбта му за загубата на неговата любима Евридика, когато той слиза в ада да моли бога на подземния свят за завръщането й. Орфей омайва самите скали да оплакват излиянието на неговата любов, но успява само наполовина. Накрая тя е изгубена за половината година, защото той нарушава забраната да не поглежда назад докато напускат ада. Затова имаме зима, когато Майката Земя скърби за годишното завръщане на Евридика в подземния свят.

Историята на Орфей и Евридика добре съответства на нашата човешка дилема, когато умре любим човек. Кой не е оплаквал такава загуба, молейки за един последен шанс да бъде с любимия, да говори с него, да помоли за прошка за някой пропуснат грях, да погледне в очите му и да го прегърне. В едни разказ Орфей извършва самоубийство поради своята загуба.

В други разкази той се съединява отново с Евридика в подземния свят след като е разкъсан на парчета от тракийските менади, уж че не е почитал своя предишен покровител Дионисий. В този разказ той е убит от жените в полудата на техните вакханални оргии, тъй като след смъртта на Евридика Орфей ги отблъснал и взимал само мъжки любовници. Овидий разказва, че Орфей „се въздържал от любовта на жените или защото нещата завършвали лошо за него, или тъй като се бил зарекъл да прави така. Въпреки това мнозина чувствали желание да се свържат с поета и много скърбели при отхвърляне. Наистина той бил първият от тракийците, който прехвърлил своята любов към младите момчета и се наслаждавал на тяхната кратка младост и ранно разцъфване на тази страна от мъжествеността.“ (Овидий. „Метаморфози“, Книга X)

Има различни легенди за смъртта на Орфей. Една разказва, че неговата лира била отнесена на небето от музите и поставена сред звездите (съзвездието Лира, където може да бъде видяна днес.) Според друга неговата глава и лира плавали до остров Лесбос, където били погребани и в тяхна чест било издигнато светилище.

Доколкото знам обаче, никъде в творба на изкуството не е обезсмъртено увлечението на Орфей към мъжки любовници освен може би в „Любови“ от елинистическия поет Фанокъл (ок. 225 пр.н.е.): „И Орфей, синът на тракиеца Еагър, обичал Кале, сина на Бореас, с цялото си сърце и често отивал в сенчестите горички и въпреки че пеел за своето желание, сърцето му не било спокойно. Но вечно безсънни грижи изтощавали духа му като гледал свежия Кале. Бистонидите, наострили дългите си мечове, обградили го и го убили, тъй като бил първият в Тракия, който желаел мъже и не одобрявал любовта на жените.“

Винаги съм вярвал, че човешката сексуалност може да бъде открита някъде по протежението на континуум, че никой не е нито 100% хомосексуален, нито хетеросексуален. Алън Гингсбърг обикалял с малка четириструнна хавайска китара и пеел песничка: „О, всеки е само малко хомосексуален, кой не се е възхищавал на червенобузесто момче с бейзболна шапка.“ Независимо дали тайни хомосексуалисти (Оскар Уайлд) или явни (Уолт Уитман), повечето поети изглежда споделят някаква чувствителност за „другия“, която им позволява да пишат за мъже или жени от такава бисексуална перспектива. И това е страна от легендата за Орфей, която намирам изненадваща и привлекателна.

Два цитата, които особено харесах, когато търсех Орфей в Интернет. Първият описва орфическите мистерии: "Орфиците били аскетична секта; виното за тях било само символ както по-късно при християнското причастие. Опиянението, което те търсели, било това на „ентусиазма“ от съединяването с бога. Те вярвали, че сами по този начин ще придобият мистично знание, което не може да се получи с обикновени средства. "

Вторият е надпис върху плочките със златни листа, открити в гробовете, с бланкетни изрази, използвани от мъртвите, които да ги поставят в добро положение пред пазителите на отвъдния свят и да ги пази да не пият от реката Лета („Забрава“): „Аз съм син на Земята и звездното небе. Изсъхнал съм от жажда и умирам, но бързо ми дайте да пия студена вода от Езерото на Паметта.“ Това е чувство, за което всеки от нас може да се моли с напредването към мъглявината на старческата възраст.

 

Превод – Вера Иванова

The Love of Orpheus

 

Though most ancient sources accept the historical existence of Orpheus, the mythology of this figure spans the centuries and has been used as a template for myriad human concerns. Perhaps no other mythological figure has inspired such a great fascination in the history of world culture. As an “archetype” of the inspired singer, he is also described as a prophet, musician and poet; and the most famous legend tells of his grief over the loss of his beloved Eurydice as he descends into hell to petition the god of the underworld for her return.  Orpheus charms the very rocks to weep over the demonstration of his love, but he only halfway succeeds. Finally, she is lost for half the year,  because he breaks the injunction not to look back as they depart hell. Hence, we have winter when Mother Earth grieves the annual return of Eurydice to the underworld.

The story of Orpheus and Eurydice corresponds well to our human dilemma when a loved one dies. Who hasn’t wept at such loss, begging for one last chance to be with the beloved, to speak with them,  ask forgiveness for some sin of omission, look into their eyes and embrace them. In one account, Orpheus commits suicide because of  his loss.

In other accounts, he is re-united with Eurydice in the underworld after he is torn to shreds by Thracian Maenads, ostensibly for not honoring his previous patron, Dionysus. This account has him slain by women in the frenzy of their Bacchic orgies,  because after the death of Eurydice, Orpheus spurned them and would take only male lovers. Ovid recounts that Orpheus, “had abstained from the love of women, either because things ended badly for him, or because he had sworn to do so. Yet, many felt a desire to be joined with the poet, and many grieved at rejection. Indeed, he was the first of the Thracian people to transfer his affection to young boys and enjoy their brief springtime, and early flowering this side of manhood.”(Ovid. The metaporphoses, Book X.)

There are various legends about the demise of Orpheus. One has his lyre being taken to heaven by the muses and placed among the stars (the constellation Lyra where it may be seen today.) Another has his head and Lyre floating to the island of Lesbos where they were buried and a shrine erected in his honor.

To  my knowledge, however, nowhere is Orpheus’ penchant for male lovers immortalized in a work of art except perhaps in LOVES, by the Hellenistic poet, Phanocles (c 225 B.C.): “And Orpheus, the son of Thracian Oeagrus, loved Calais, the son of Boreas, with all is heart, and went often in shaded groves still  singing of his desire, nor was his heart at rest. But always sleepless cares wasted his spirits as he looked at fresh Calais. The Bistonides, sharpening their long swords, ringed and killed him because he was the first in Thrace to desire men and disapprove the love of women.”

I’ve always believed that human sexuality could be found somewhere along a continuum, that no one is either 100% homosexual or heterosexual. Alan Ginsberg used to go around with a ukulele singing a little ditty, “Oh, everybody’s just a little homosexual, who hasn’t admired an apple-cheeked boy in a baseball cap.” Closeted (Oscar Wilde) or no (Walt Whitman), most poets seem to share some sensibility for the “other,” enabling them to write about men, or women from such a bi-sexual perspective. And this is an aspect of the Orpheus legend, I find surprising and appealing.

Two quotes I particularly liked when researching Orpheus on the internet. The first describes the Orphic mysteries: “The Orphics were an ascetic sect; wine, to them, was only a symbol, as, later, in the Christian sacrament. The intoxication that they sought was that of "enthusiasm," of union with the god. They believed themselves, in this way, to acquire mystic knowledge not obtainable by ordinary means.”

The second is an inscription on the Gold-leaf tablets found in graves with formulaic expressions used by the dead to put them in good standing with the guardians of the afterlife and keep them from drinking from  the river Lethe ("Forgetfulness"): “I am a son of Earth and starry sky. I am parched with thirst and am dying; but quickly grant me cold water from the Lake of Memory to drink.” It is a sentiment any of us might pray as we drift into the haze of old age.