In one interview, Fotev says that time is moving poetically. That, in fact, all this lineage, acceleration, rushing at the ticking of the invisible sand-glass, is the totally misconception of the mankind (and here comes the sea, this major event of life). That is why we have not yet understood that Man is eternal.

I had the pleasure, although it may sound very abstract, to feel such an endlessness at an exceptional event - the International Festival of Poetry "Orpheus." Even more, it happened in our city, the eternal city, which has overcome the gravity of time long ago. I did not want to put the weight of clichés like "it was an honor" or "thank you so much" but I cannot find any more sincere and simple words … (poets, do not frown so much) Anton Baev, I say it for third time, but really thanks from the heart, and I miss you all of you, authors, because you accepted me not just as a volunteer, but as one of you.

I know now that perhaps somewhere around the hills, the cobblestone or in this little basilica, lives Orpheus and we can hear him by the vibrations of the strings in our souls due to the art. But enough of this pleonasm, we are talking about poetry after all. Let's hear the voice of it's lyra.

В едно интервю Фотев споделя, че времето се движи поетично. Че всъщност всичката тази линейност, ускорение, бързане под тиктакането на невидимия пясъчен часовник е и най-голямата заблуда на човечеството (а после идва морето, това събитие на живота). И именно затова все още не сме разбрали, че Човекът е вечен. Аз имах удоволствието, колкото и абстрактно да звучи, да почувствам една такава безконечност на едно изключително събитие - Международния фестивал на поезията "Орфей". Още повече, че той се случи в нашия град, вечния град, отдавна разкъсал гравитацията на времето. Не исках, докато пиша, да сложа тежестта на клишета от рода на: "за мен беше чест" или "хиляди благодарности", но всъщност няма как да намеря по-искрени и простички думи… (поетите, не се мръщете много) Антон Баев, потретвам се, но наистина от сърце благодаря, както и на авторите, че не ме приехте просто като доброволец, а като една от вас.

Сега знам, че навярно някъде около тепетата, по калдъръма или в тази малка базилика, го има още Орфей, а ние го чуваме по подръпнатите в душите ни струни от изкуството. Но стига плеоназъм вече, все пак говорим за поезия. Нека чуем гласа на лирата й.