Златомир Златанов е роден през 1953 г. Завършил е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на повече от 15 книги с поезия, проза и публицистика, измежду които „Входът на пустинята”, „Нощни плажове”, „На острова на копрофилите”, „Японецът и Потокът”, „Пола”, „Лаканиански мрежи”, „Отвъд травма и революция”, „Ален Бадиу или упорството на нелогичните светове”, „Ектения”.

Златомир Златанов не е само едно от най-значимите имена в българската литература през последните две десетилетия на ХХ и началото на ХХI век, автор на емблематични за нейните развойни тенденции книги, той - и като поет, и като прозаик, и като есеист - изразява най-представително модерния обрат на нейното развитие. (Проф. Светлозар Игов)

Zlatomir Zlatanov was born in 1953. He graduated from the Sofia University "St. KlimentOhridski ". He is the author of more than 15 books of poetry, prose, and essays, including "The Desert Entrance," "Night Beaches," "The Islands of Coprophiles," "The Japanese and the Stream", "Pola", "Lacanian Networks“, „Beyond Trauma and Revolution ", “Alain Badiu or the Stubbornness of Illogical Worlds "," Ectenia ".

ZlatomirZlatanov is not only one of the most prominent names in Bulgarian literature during the last two decades of the twentieth century and the beginning of the 21st century, author of books emblematic for its developmental tendencies, he - both poet, prosaic and essayist - expresses the most representative of the modern turn of its development. (Prof. Svetlozar Igov)

Нощни плажове

Снишените скали - статуя на прилеп,
в чийто скут морският фар си спомня
заседналия кораб в плитчините
и тъй се превръща в спасителна светлина
на един плач, който служи на бъдещи катастрофи
от нескончаемо мъжество.
От двете страни - тъмните пясъци с мекотели гърди,
където лодките се забавляват в безопасност
на нощните плажове.
Ти си тук,
в трюмовете на сърцето вече нахлува вода
и как над подводния живот
ще запазиш гласа си, отглас в прибоя,
образа на една борба с изтъняващи въжета,
образа на две тънки плитки в косата с медночервен отблясък
на момичето, което се надява да се спаси с плуване
в лунния прилив.
Примигва морският фар в ущърб на нощта:

 

предупреждението само е вечно.

 

Сигналът, който полепва по хоризонта
и преследва забравата от страха,
опиянението на пясъка под телата от изтекла любов,
дюните от преситени ветрове -
само този сигнал:

 

предупреждението само е вечно.

 

Ти мислеше, че е възможно
подновяването на пристанищното лекомислие в гърдите,
пребоядисването на татуировките в избледнялата кожа,
скришната размяна на онемелия от самотност папагал
с нова птица -
да усили вчерашния ти глас с вечно юношески слова.
Гледай, фарът те предупреди в мъглата:

 

предупреждението само е вечно.

 

Срещу стълбата, опряна о прасковото дръвче -
раковините на палеолитния студ,
срещу помургавелите прасци на нозете,
нагазили в минералния извор с инстинкта на древна тракийка,
срещу двете плитки в косата, жилки на червената мед -
опустошението на нощните плажове.
А сигналът е същият:
вечното предупреждение
от единия живот към другия,
от единия бряг към надеждата.
Ти го видя
с разядени от солените пръски очи,
този сигнал
в спасителен ущърб на нощните плажове, на морето. 

Night Beaches

The lower rocks - a statue of a bat,
in whose lap the lighthouse remembers
the stranded ship in the shallows
that turns into a rescue light
for a cry that serves future catastrophes
of unceasing courage.
On both sides - dark sands with mollusc breasts,
where boats have fun in safety
on the night beaches.
You are here,
water bursts into the holds of the heart
and how will you preserve your voice
over the underwater life, an echo in the surf,
the image of a struggle with thinning ropes,
the image of two thin braids in the hair with a copper-red glow
the girl who hopes to save herself by swimming
in the lunar tide.
The lighthouse flashing against the night:

 

the warning is forever.

 

The signal that sticks to the horizon

and pursues the oblivion of fear,
the intoxication of the sand under the bodies of expired love,
dunes of saturated winds -
only this signal:

 

the warning is forever.

 

You thought it was possible
the renewal of the harbour frivolity in the chest,
repainting tattoos on faded skin,
the secret exchange of the parrot, who lost his voice out of loneliness
with a new bird -
to strengthen your yesterday's voice with everlasting juvenile words.
Look, the lighthouse warned you in the fog:

 

the warning is forever.

 

Opposite the ladder, propped against the peach tree,
the shells of Palaeolithic cold,
against the darkened calves,
waded into the mineral spring with the instinct of an ancient Thracian,
against the two braids in the hair, streaks of red copper -
the ravaging of the night beaches.
And the signal is the same:
eternal warning
from one life to the other,
from one shore to hope.
You saw it
with eyes corroded from the salty drops,
this signal
in harm of nightly beaches, at the sea.

 

Translated by Joana Aynswert

Ариадна и Дионис на остров Наксос

Нагазила вълните, в лека дреха,
със сянката на сън в очите, недоумяваща
каква ли участ й отрежда хоризонтът пуст,
тя глезените си оголва и проклина яростно Тезей.

 

Кому е обещана гледката,
замръзнала подобно сянка, без изтичане на време,
ще можеш ли да я приемеш, тъй както мъж приема
изоставена от друг любима, необещаната...

 

Покорителят на Азия,
по-славен пълководец от Александър Македонски,
веселият бог на виното, той идва неочаквано,
от кораба се срива шумната му свита,
с цимбали, свирки, тъпани и флейти
направлява танца на жени и змии
                  в замайващи обрати,
във въздуха над дюните се разминават
скокливи рисове, пантери,
и с лапите си лъвовете будят
силени и сатири в пиянската им дрямка.
Поднесената чаша е изпита чаша,
прояснените очи са замъглени очи,
прекъснатият ни живот е непрекъснат танц
покрай острови на изоставени любовници,
в морета подир бягащи любовници,
където паметта е постоянно отучване да сме реални.
Ще отплуваме със жестове,
изчистени към първоначалния им смисъл,
само с това дихание, което никой
не успява да задържи, ни минало, ни бъдно,
вездесъщ без същност дъх... О, не това
кислородно вдишване за здраве,
не въглеродната въздишка,
не тия редувания на ритмичен ужас
по устните ни слети...
Морето е женствено, открито, влачи
пръчки лозови, с гроздове отрупани,
и нефтените сонди подобно на вакханки
танцуват покрай нас, загърнати с бръшлян отровен.
Последните ни сокове са първите ни сокове,
началният ни танц е веселият танц,
ни повече и ни по-малко.
Твоето лице и устни бяха ли ми обещани,
както светликът на зората,
обещано ли ми бе лицето на моя син,
моето лице, главата ми, шишарка на лудешки тирс...
Нима ни бяха обещани
тези острови и брегове, морета,
и родината ни - много пъти обещавана,
ни повече и ни по-малко, отколкото способни сме
в ръце да задържим...
Не тия замърсени извори,
не тия отключени енергии на руди,
по-пагубни от гроздовия сок
и от менади по-беснеещи,
не тия изоставени любими,
не тая неразумна жажда
да пленявате и да убивате, моряци,
не за такова безумие отключих
мъзгата лозова, не на това ви учих.
Но стига... Всички посоки
на екстаза съгрешени са - и обещани.

Ariadna and Dionisius on the Island of Naxos

Waded in the waves, in a light garment,
with the shadow of sleep in the eyes, bewildered
what fate would the empty horizon bring her,
her ankles she uncovers and curses Thezeus furiously.

 

Who was this scenery promised to,
frozen like a shadow, in a timeless stop,
would you be able to accept her, just like a man accepts
abandoned by another lover, the unpromised...

 

The conqueror of Asia,
a commander more glorious than the Alexander the Great,
the merry god of wine, he comes unexpectedly,
from the ship, his noisy crowd collapses,
with cymbals, whistles, drums and flutes
directing the dance of women and snakes
                  in intoxicating twists,
in the air over the dunes
frisky lynx and panthers pass each other by
and wake the lions with their paws
satyrs and sileni from their drunken nap.
The glass served is a glass drank,
the clear eyes are eyes in mist,
our interrupted life is a continuous dance
along the islands of abandoned lovers,
in the seas after fleeing lovers,
where memory is a constant un-learning to be real.
We will sail with gestures,
cleared towards their original meaning,
only with that breath which no one
can preserve, nor past nor future,
omnipresent breathlessness ... Oh, not that
oxygen inhalation for health,
nor the carbon sigh,
nor these alternations of rhythmic horror
on our lips merged together...
The sea is feminine, wide open, dragging
vine sticks with clustered grape
and oil rigs like dancers
dancing past us, dressed in poison ivy.
Our last juices are our first juices,
our dance of sorrow is the happy dance,
nothing more, nothing less.
Were your face and lips promised to me,
as the light of the dawn,
was the face of my son promised to me,
my face, my head, a cone of madcap thyrsus...
Were they promised to us
these islands and shores, seas,
and our country - many times promised,
nothing more and nothing less than we are capable of
holding in our hands ...
Not these polluted springs,
nor these unlocked energies of ores,
more detrimental than grape juice
and raging menadas,
not these abandoned lovers,
nor this unwise thirst
to capture and to kill, sailors,
I didn’t unlock the vine sap for such madness
I didn’t teach you this.
But enough now ... All directions
of ecstasy are sinful - and promised.

 

Translated by Joana Aynswert

На гроба на Пеньо Пенев

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване - 
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата -
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата -
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

At the grave of Penyo Penev

I stood in front of the unfinished block,
which marks the end of the town.
From the one time hill under my feet
I just remember the strong wind of dusk –
unused to the new echo,
it attempts it over again
in a cave of concrete,
where the sounds snap
like the spikes of ghostly dinosaurs.
I’d overtaken the inhabitants, their future,
that’s why I looked a little lonely.
But to become a builder
and to take the fight like the heart of your body,
to vitally defend tomorrow’s life in you,
like the clueless tree guards the falcon –
isn’t this what the old masters study
who die young.
The doors are missing, so as to distinguish
our exhausted steps in the night,
and on the balcony the girl isn’t holding
the heavy basket of laundered skirts,
nor does the old girl water the flowers,
which will freeze in the winter.
You stand in front of life’s clean vessel
with one look into the faceless rooms,
into the urns of sterile lifts,
in the greatest loneliness between concrete and imagination,
where a thin ray is your shadow.
Tomorrow the building will swallow a lot of furnishing,
the echo of whistling wind will melt as if in olive oil
and we’ll move on to a building further on
in the clear moment when they pour the foundations.
But to seek shelter in the fight
and enclose the universe in scaffolding,
and to have as your property
only the conscience of the epoch –
isn’t that what it was trying to shout out,
the grating wind of your voice,
which now breaks the glass
of tomorrow’s smeared windows
and smashes the doors, bearing padlocks like snot?

 

Translated by Christopher Buxton